Казанско ханство
Казанското ханство е държава с предимно волжко-прабългарско, кипчакско население и татаро-кипчакско управляващ елит в Средното Поволжие, образувана в резултат на разпадането на Златната орда на земите на Волжка България. Някои учени правят извода че „от Златната Орда“ отпада Българското ханство, повече известно като Казанско ханство. Следва да се отбележи, че и в Дунавска България, етногенезиса се променя, след завладяването от Византия. Въпреки че в България има куманска вълна се поддържа тезата за континиуета на Търновското царство, спрямо Първата българска държава. Появата на „татарската“ държава Казанско ханство обикновено се свързва с Улуг-Мохамед (Улу-Мохамед), който превзема Казан през 1437 – 1439. Новата столица е наречена Болгар Ал Джадид. Любопитно е, че Казан е строен тъкмо от волжки българи и дълго време попада в границите на Волжка България.. Макар първите владетели да са от татарски произход постепенно държавата наследява традициите на Волжка България. Когато разказват за Казанското ханство летописците често отбелязват „Българите, които наричат и казанци“, „българските князе“, „българските граници“, „Казанците, които са старите българи“ и пр. В Началото на XVI век Казан е принуден да признае върховенството на Москва, а великият княз Василий II прибавя към титлата си и формулата „княз български“ и тя се съхранява чак до края на руските царе през 1917. Главен град на ханството е Казан. Основател на династията на казанските ханове е Улуг Мьохамад. След походите на Иван Грозни 1547 – 1552 и превземането на Казан през 1552 от московските войски, ханството е анексирано от Русия. Цар Иван ІV започва да използва титлата „Цар Казанский“ и в благодарност за победата поръчва да се издигне забележителния Храм „Свети Василий Блажени“ пред Кремъл в Москва.