Византийска литература
Византийската литература е богата с различни жанрове и имена на талантливи писатели, ретори и поети. Съществуват две основни направления във византийската литература – едното, базиращо се на античното културно наследство, второто, отразяващо проникването на църковния светоглед в литературата. Между тези направления се водела ожесточена борба и макар християнското светосъзерцание да преобладавало, все пак във византийската литература никога не изчезвали античните традиции. През 4 – 6 век били широко разпространени античните литературни жанрове: речи, писма, епиграми, любовна лирика, еротична повест. От края на 6 – началото на 7 век се зараждат нови литературни форми – църковна поезия – химнография, чийто най-виден представител бил Роман „Сладкопевец“. За химнографията са характерни отвлеченият спиритуализъм и в същото време използването на народната мелодика и ритмика и на народния език. Едновременно голяма популярност получава особеният жанр на назидателното четене с религиозен характер за широките маси, така наречените жития на светци – агиография. От 7 до средата на 9 век агиографията била главна форма на византийската литература. В нея се преплитали легендарни разкази с религиозен характер за чудесата и мъченичествата на „светците" с реални битови детайли, взети от живота на византийския народ. В някои „жития на светци" намерили отражение реални исторически събития.
Културата на ранна Византия била на по-високо ниво, отколкото на останалите европейски държави от онова време. Империята се развивала като естествен продължител на постиженията на античността в областта на науките, философията, литературата, съчетани с християнската религия и светоглед.